– Здравей, Боби! Мина ли и последният изпит?
– Да! Приключих един важен етап.

– Кажи ми, какво завърши?
– Вече съм лекарски асистент. Официално.

– Това ли беше мечтата ти?
– Да... и не съвсем. Винаги съм искала да уча медицина, да се занимавам с нещо свързано с медицината. И го направих.

– Аз помня и други твои мечти, но няма да ги казвам, защото...
– За правото ли става въпрос? (смее се) Мисля, че всеки в десети клас се лута и се чуди какво иска да учи и в каква сфера да се развива. На 16–17 години какво ли не съм искала да стана. Днес вече съм лекарски асистент. През университетските визити съм била с вас къде ли не – в УНСС, ЮЗУ, АУБ...

– А защо не медицина? Да станеш лекар, специалист? Предполагам, че вече си докторът на фамилията.
– О, да! Отдавна давам съвети за лекарства на цялото семейство и на приятели. Помагам им да намерят подходящите специалисти, насочвам ги към болници... Никога не е късно. А и защо мислиш, че ще спра дотук? Минимум ще запиша магистратура. Какво са още шест-седем години? Четири години минаха неусетно. Аз искам да съм доктор.

– Защо тогава не кандидатства медицина?
– Не успях да се подготвя. След като завърших училище, заминах в чужбина – голяма грешка. Исках всичко да стане бързо, както всеки тийнейджър. А подготовката за медицина е много сериозна. Когато се върнах, нямаше накъде – трябваше да уча. Бях страшно мотивирана и нищо не можеше да ме спре. Кандидатствах, приеха ме и това беше изненада за всички. Мисля, че и вие вече ме бяхте отписали като бъдещ студент. (смее се) Изненадах ви. Сега вече съм много по-уверена. Мисля, че подготовката ще ми бъде по-лесна, а годините учене изобщо не ме плашат. Ще поработя още малко и ще взема решение.

– Ти вече работиш, нали?
– Да. В пулмологично отделение в една от най-големите болници в България.

– Ако завършиш медицина, каква специалност би избрала?
– Акушерство и гинекология или урология. Ще го измисля.

– Да те върна малко назад. Помниш ли кога се появи в редиците на Младежка фондация „Арете“?
– О, това забравя ли се? Беше през 2018 година, на лагера „Заедно напред“. Още помня как тичах да пусна документите си. Беше неделя, обадих ти се по телефона, а ти ми каза да ги пусна в пощата. Тогава бях с бъдещия си съпруг, но и двамата още не знаехме, че един ден ще бъдем семейство. Всъщност той ми разказа за лагерите. Беше участвал още през 2015 година и ми каза: „Запиши се, много е яко.“

Помня всичко – от първия до последния ден. Майка ми беше с мен на автогарата и докато не се запозна с вас, не подписа декларацията, че ми разрешава да отида на лагера. Сега е много горда с мен. Винаги ме е подкрепяла.

След това бях лидер през 2019 и 2020 година. Всеки лагер е различен, но усещането винаги е страхотно.

– Ти каза 2020 година. Това бяха онлайн лагерите.
– Да, но пак беше много хубаво. Моята група беше от София и имахме възможност да се виждаме и на живо. Не знам другите какво са правили, но ние успяхме. Лидер на онлайн лагер... дали някой си е представял такова нещо? Стояхме по четири-пет часа пред компютрите и телефоните, а след лекциите продължавахме с груповите задачи. Беше страхотно.

– Ти си първата Мис „Заедно напред“ от първия лагер, който аз организирах.
– Така ли? Е, значи не сте сбъркали. Заслужавало си е. (смее се) Да, а Асен беше Мистър.

– Какво ти даде „Арете“ през всички тези години?
– Много! Най-вече приятели. Бяхме като семейство – Сашко, Цеци, Нана, Фифи, Асен... Получих много подкрепа, топлина и увереност.

– Какво ти предстои?
– Сватба! Догодина.

– Какво би казала на младите хора, които идват след теб?
– Виждам, че Младежкият съвет е много активен. Аз бях част от първия младежки съвет и тогава нямахме толкова възможности. Сега пътуват, срещат се с евродепутати, министри, участват в различни форуми.

Бих казала на всички да не бързат. Да не прибързват с изборите си и да си дадат време. Понякога именно това време ни прави по-уверени, по-силни и ни помага да открием истинския си път. Защото да учиш- никога не е късно.

Райчо Чапразов