Пътят на един съвременен будител: Когато знанието и трудът побеждават

24-ти май – най-светлият празник, в който славим духовността, просветата, буквите и силата на знанието. Често свързваме този ден само с историята, но истината е, че предприемчивите, будни и вдъхновяващи умове се раждат и днес, точно пред очите ни. Днес имам огромното удоволствие и чест да ви срещна с един изключителен млад мъж. Той е от хората, които не чакат нещата да им се случат даром, а извървяват пътя до върха със счупване от учене, безсънни нощи и желязна воля. Казва се Янко Янков и след броени дни му предстои да стане дипломиран магистър-инженер! Янко е истински пример за това как се чупят стереотипи с остър ум, непосилен труд и дълбока вяра. Днес си говорим с него открито и приятелски за раницата на живота, за изработените ключове и за върховете, които ни очакват.

Здравей, Янко! Да зпочнем от началото? Кога за първи път усети, че инженерството е твоето призвание? Имаше ли конкретен момент или човек в детството ти, който запали тази искра?

Честно казано не беше планирано, и точно затова вярвам, че е моето призвание. Преди да кандидатствам, аз исках съвсем друго - друга професионална гимназия, в която да изучавам икономика и мениджмънт. Но се помолих с едно искане: „Господи, нека не бъде моята воля, а Твоята." И стана нещо, което и до днес ме разтърсва. На първо класиране влизах в строителния техникум в Бургас. Реших да опитам на второ. Не ми достигнаха 0,100 стотни  и така се озовах при инженерството. Запали ме слоганът, който ме посрещна на вратата на училището: „Професията, която служи на обществото“. Влюбих се. Слушах с интерес преподавателите, но имаше моменти, в които учех предварително и отделях повече внимание — защото исках да разбера всичко докрай.

Но да завършиш инженерна специалност изисква огромен интелект и сериозно залягане над учебниците. Кое те държеше буден в дългите нощи преди изпитите?

Волята. Желанието за успех, онзи хъс и мотивация, които не ти позволяват да затвориш учебника, преди да си сигурен. Защото пътят до един изпит не е само изпитът. Всяка заверка, всяка корекция, всеки чертеж, и чак тогава идва изпитът. Просто трябва да удържиш. Но има и още нещо: аз не разчитах само на себе си. Аз разчитах на Бог. И когато имаш и волята, и Него до себе си, дългите нощи не са тежест, те са стъпала. Колкото и да беше трудно, аз знаех края - добър и успешен. А това знание те държи буден.

Като спомена стъпала обаче, пътят към успеха рядко е гладък. Кое беше най-голомото стъпало, което трябваше да изкачиш, и какво ти даваше сили, когато ти идваше да се откажеш?

Стъпалата ми започнаха още в детската градина в село Стефан Караджово. Там се молех някоя фигура в тетрадката да остане неоцветена, за да имам и аз какво да оцветя. Когато се преместих в големия град, бях единственото дете, което не успя да си каже стихотворението. Завърших първи клас с „много добър 5"  единствен. И така до четвърти. Но в пети нещо разцъфтя. Оттам до седми клас нямах срочна оценка под 5,80. После дойде ПГСАГ „Кольо Фичето" - моят истински разцвет. Отличник, спечелени национални конкурси по есета, класирания на олимпиади. В дванайсети клас от обявени 10 награди взех 7. Получих и стипендия от 600лв. от Камарата на инженерите и бях приет директно в УАСГ. А по време на следването до мен застана и Младежка фондация „Арете" - със стипендии за образование, с програми, лидерски академии и събития, които ми дадоха път да се изявя као лидер и пример за моята общност. Какво ми даваше сили? Никога, нито за миг, не ми е минавало през ума да се откажа. Защото знаех кой носи раницата с мен, а по пътя имаше и хора, които повярваха и ми подадоха ръка.

Понеже спомена как си вървял напред, понякога хората около нас имат различни очаквания за това как ще се развие животът ни. Случвало ли ти се е да усещаш, че трябва да доказваш възможностите си малко повече от останите, и как това те изгради като характер?

Да. Чувствал съм се различен. Имало е моменти на дискриминация. Истината е сурова: за да изпъкна, трябваше винаги да съм номер едно. Не втори, а първи. Това е раницата, която нося като ром в тази система. Но аз не я проклинам, напротив, благодаря на Бог, че реши, че мога да я нося, и че ми даде сили да се справя. Тази раница ме изгради. Научи ме, че няма „достатъчно добре" - има само най-доброто, което мога да дам.

Това показва изключителен характер и зрялост. Стереотипите в обществото се чупят точно с примери като твоя. Какво би казал тогава на онези, които смятат, че определени върхове са недостижими за някои хора?

Бих ги поканил да погледнат мен. Първокласникът, който не можа да се научи да чете навреме. Момчето от ромски произход, на което хората не вярваха, освен майка му, баща му и Младежка фондация „Арете", които вярваха в мен. Днес то е бъдещ инженер, само след месец. Разработва проект, какъвто не е правен в УАСГ. Върховете не са недостижими, просто пътят до тях е по-стръмен за някои от нас. Но стръмният път изгражда по-силни крака. Не вярвай на тавана, който други са ти нарисували. Той не е твоят таван.

„Не вярвай на тавана, който други са ти нарисували. Той не е твоят таван“ – това е толкова силно послание, че направо трябва да се запомни от всеки! През целия ни разговор споменаваш колко важна е твоята воля, но винаги преплиташ успехите си с духовното. Знам, че си дълбоко вярващ човек. Как вярата ти помогна в моментите на съмнение и умора по време на следването?

Знаеш ли кое е първото нещо, което прочетох в живота си? Не беше учебник. Майка ми беше отворила Библията, и аз, детето, което не можеше да чете навреме, за първи път прочетох нещо оттам. И първото стихотворение, което научих, беше Псалм 23: „Господ е Пастир мой…" Това не е съвпадение. Да, виждам Божия пръст, просто си личи във всяко едно нещо от моето образование. Имало е случаи, в които сядам пред изпитващия, а той - намръщен, вече скъсал петнайсет души преди мен. Изведнъж пуска една усмивка и изпитът минава успешно. Разбира се, зад тази усмивка стояха 150 страници изрешавани задачи. Защото вярата без труд не върви. Просто един добър Бог.

Вяра без дела и труд е мъртва, те вървят ръка за ръка! Казват обаче, че науката и вярата понякога се изключват и си противоречат, но при инженерите често е точно обратното – те виждат перфектния дизайн и закони в света. Как се съчетават при теб науката и вярата?

За мен науката е свидетелство, че Бог го има. Помислете: всичко в природата е толкова перфектно. Една малка неточност тук, едно отклонение там и нищо нямаше да работи. Аз работя с водата, която е едно от най-светите и ценни неща. И виждам как само за няколко метра мръсната отпадъчна вода става съвсем чиста. Това е почти образ на самото пречистване във вярата. Толкова съвършен дизайн трябва да е направен от някого съвършен. А няма перфектни хора...

Както споменахме в началото, нашето интервю излиза точно покрай 24-ти май – деня на буквите, знанието и българската просвета. Какво е за теб образованието? Само една диплома в джоба ли е, или нещо много по-голямо?

Образованието е врата, и тя си има ключ. Можеш да останеш в стаята, която ти слага рамки и ти казва: „Това е твоето място, обитавай го." Или можеш да си онзи, който сам си изработва ключа. А ключът се прави с ръце и ум, и всяка една нишка по него трябва да е перфектна. Не се получава от първия път. Но надеждата за това, което те чака от другата страна, свят от възможности, мечти и безкраен потенциал,  ти дава сили да го направиш перфектен. И когато вратата се отвори, е уникално. Да знаеш, да можеш, да си някой значим, някой, който решава проблеми и помага на хората. Дипломата не те прави посредствен, тя те прави човек, който е избрал нещо специално, нещо важно както за самия него, така и за обществото му.

Ако пред теб сега стои едно малко момче от твоя квартал или общност, което си мисли, че мечтите му са твърде големи за него, какво би му казал „очи в очи“?

Очи в очи бих му казал: „Виждаш ли тази врата, дето други са ти казали, че е заключена за теб? Те лъжат. Ключът не е у тях, у теб е. В ръцете ти и в ума ти. Ще те заболи, докато го изработиш, няма да стане от първия път, ще има нощи, в които ще искаш да се откажеш. Но с труд и воля всичко е възможно. Аз го направих. Момчето, което не можеше да чете навреме, след месец ще бъде инженер. И знаеш ли… на мен също ми подадоха ръка. Имаше хора и фондация, които повярваха в мен и ми дадоха път. Затова днес аз заставам пред теб като пример, за да знаеш, че е възможно. Ако Бог го направи с мен, ще го направи и с теб. И помни едно: щом можем изобщо да имаме мечти, значи те са възможни и достижими… иначе защо ни е дадено да ги мечтаем?

Стигаме до твоята лична голяма мечта и финалната права – дипломната защита. Какво е усещането да знаеш, че целият този труд вече е дал своя плод?

Предстои ми защита след месец. От поток от 50 души съм един от само двамата, които ще завършат засега. И не разработвам обикновена дипломна, а реален, сложен проект, какъвто не е правен в УАСГ, който дори не е изучаван в лекционния курс. Това е по-скоро мини-дисертация - стъпка към следващата ми цел, докторантурата. В деня на защитата знам, че около десет души ще бъдат там, до мен, за опора. И знам, че ще успея. Всяка безсънна нощ, всяко лишение, всеки труд… знам, че си е струвало. А след тази защита вече ще бъда официално магистър-инженер. Усещането да завършиш този университет, който малцина завършват, е уникално.

Само двама души от общо 50 в целия поток и уникален проект на ниво мини-дисертация! Янко, благодаря ти от сърце за този изключително дълбок и вдъхновяващ разговор! Пожелавам ти грандиозен успех на защитата след месец, въпреки че всички вече знаем –  ти си роден победител!

Честит 24-ти май на всички! Учете, трудете се и помнете, че ключът към вашите мечти е във вашите собствени ръце!

Тонита Йосифова