Успехът е да помагаш на другите да достигнат своите върхове
Искам да помагам на следващите след мен

Здравейте!
Първо да Ви се представя:
Аз съм Давид Данчев, студент по “Медицина” в Тракийския университет в Стара Загора, част от Младежки съвет “Арете”.
Всичко започна с мечтата ми да стана лекар. Знаех, че това няма да е лесно. Подготовката за кандидатстудентските изпити беше меко казано – изпитание.
Но именно тук срещнах първия си вдъхновител – проф. д-р Ивайло Търнев. Станах част от курсове по биология и химия на Фондация “Здравни Проблеми на Малцинствата”.
Това не беше просто подготовка за изпити. Цялата подготовка беше урок по постоянство и борбеност. Там срещнах хора като мен  млади, амбициозни, но може би и също толкова объркани. Бързо със останалите младежи станахме много близки.

Един ден Вергиния ми разказа за Младежка фондация “Арете”. Не след дълго ме запозна с екипа. Денят, в който отидох, беше моментът, в който бяха събрали може би около 20 зрелостници като мен, за да им помагат да кандидатстват в избраните университети. Още тогава разбрах, че тук не е “шега-работа”.

Без да скромнича, “Арете”отвори нова страница в живота ми.

Разказаха ми за лагерите „Заедно напред“. Кандидатствах без да знам какво ме очаква. Бях одобрен и скоро се озовах сред непознати лица, които бързо се превърнаха в приятели. Лагерът не беше просто събитие. Беше емоция, която не можеш да опишеш, ако не я изживееш.
Там, една от най-вдъхновяващите лекции за мен беше водена от Татяна Христова на тема “Доброволчество”. Тя говореше с такава страст и искреност, че промени начина, по който възприемах успеха. Успехът вече не беше само лична победа. Той стана нещо по-голямо. Стана възможност да помагаш на другите да достигнат своите върхове.

Още тогава реших, че е време да се върна там, където всичко започна – Средно училище “Д-р Петър Берон“, моето училище в Тополовград. Да се върна на мястото, където израстнах. Трябваше да опитам да върна всичко това, което получих.
Чух се с моите учители и се уговорихме. Бяха развълнувани и много радостни от това, че искам да направя нещо за следващите след мен. И така, дойде октомври. Върнах се в Тополовград. Всичко изглеждаше познато, но сякаш различно – аз бях различното.

Влязох в класната стая, изпълнен с емоции. Пред мен бяха учениците, които доскоро бях виждал като мои връстници, а сега аз бях този, който трябваше да им вдъхне увереност. Разказах им за трудностите, през които преминах, за усилията, които положих, и за хората, които ме вдъхновиха. Първоначално лицата на учениците не показваха нищо… Възможно ли е да не съм достатъчно интересен? Как го правят проф. Търнев, Радост, Татяна Христова? Реших, че няма да спра. Оказа се, обаче, че всички ме слушат и то много внимателно. Когато започнах да им задавам въпроси, те отговаряха, а и не само това – те започнаха от тях. Интересът беше там, скрит, но истински. Искаха да знаят, да разбират, да мечтаят. Бях изненадан и много щастлив.

В тези моменти осъзнах, че това, което правя, има смисъл.

Преди да си тръгна, благодарих на хората, които ме подкрепиха. Особено на учителите и на моя класен ръководител г-жа Тинка Сакарска. Тя вярваше в мен още преди аз самият да го направя. Тръгнах си от училището… Усетих удовлетворението да помогнеш на някого… Не защото бях разказал своята история, а защото видях, че думите ми намериха почва. Може би някъде сред тези млади лица се крие следващият лекар, учител или лидер и ако съм запалил дори една искра, значи съм направил това, което трябваше.

Пътят ми дотук беше изпълнен с предизвикателства, но и с уроци, които ме направиха по-силен. Не винаги вярвах, че ще успея. Имаше дни, в които умората, съмненията и страхът ме накараха да мисля за отказване. Но всяка трудност беше стъпка към момента, в който днес мога да кажа: „Справих се!“
Успехът не е самоцел. Той е възможност да помогнеш на другите да намерят своя път. Сега сте вие, а ние ще бъдем до вас!

П.П: С учениците се разбрахме, че напролет ще отида отново, но този път с “Арете”.