„Никога няма да забравя!“

Приключение, топлина, приятели, щастие, любов, сълзи, моменти, ЕМОЦИЯ – и още куп други думи не ми стигат да опиша това, от което бях част само преди няколко дни… Искаше ми се никога да не свършва, но както казва и Радост – „Хубавите моменти минават много бързо“. Но точно този, никога няма да забравя. Помня притеснението първата сутрин, стоях на автогарата и се чудех да се кача в автобуса ли или просто да се прибера вкъщи и да си доспя. Та аз отивах на непознато място, с един куп непознати хора и то за цяла седмица. И всъщност реших да се кача, само за да не нося багажа си обратно до вкъщи. Какъв оптимизъм нали?!? Както и да е, след 5 часа се намирах на Централна автогара София с огромен сак в едната ръка и въпросът „ Защо ми трябваше да правя това сега? „в другата. Сетих се за разговора с Галя, преди няколко дни, когато ми се обади да ми каже, че ще ни посрещнат: „ Кафенца, водички на автогарата и ние ще дойдем… „ Още тогава разбрах, че е пич.

Сега остана само да чакаме… Срещу мен седеше момче, чийто поглед изглеждаше по-объркан и от моя. Какво пък, ще опитам. Приближих се и го попитах дали случайно не сме за едно и също място. Е добре, поне намерих с кого да седя. След малко се появи още едно момиче, ако тогава знаех, че ще ми липсва толкова в момента, нямаше да си повярвам. Съвсем скоро се събрахме доста голяма компания от младежи за лагера. Те всъщност не хапеха, че даже си бяха и доста приятни. След това се появиха Галя, Радост и Райчо и потеглихме към Банско. Е може би пък нямаше да е толкова зле – си мислех точно в онзи момент. Дори не предполагах, какво предстоеше. 

Беше една седмица, изпълнена с хиляди емоции, преживявания и прекрасни хора. Беше момент на близост, на спокойствие, на уют. Беше мястото, където всеки се научи да бъде себе си и да се гордее с това. Несъмнено беше това, което всеки един от нас ще носи в сърцето си. А когато дойде и най-емоционалният момент, а именно раздялата, всички бяха раздвоени. От една страна неописуемата радост от преживяното, а от друга тъгата, от това, че сега всеки се прибира към дома си. Аз също бях раздвоена, дали да се кача в автобуса или просто да остана там, с хората, които вече чувствах като семейство. И този път големият сак не беше фактор…

Сега остана само да Ви благодаря. Благодаря Ви Младежка фондация “Арете”, благодаря Ви Галя, Радост и Райчо. Благодаря Ви, лидери. Благодаря за всичко, на което ни научихте, за всичко което ни показахте и за шанса да преживеем всичко това!

Мария Христова