“Всеки се промени…“

Разказ на Наталия за приключението „Заедно напред“

Казвам се Наталия Миткова. Аз съм на 17 години, от село Галиче и съм участник в първия национален лагер “Заедно Напред 2019”. Научих за лагерите на “Арете”, когато бях на около 12 години. Спомням си как по-големите деца от училището ми, ходеха на тези лагери, когато бяха на моите години, а аз търпеливо чаках момента и аз да отида. Когато навърших 16, не кандидатствах за лагера през 2018. Пропуснах срока и бях доста разочарована, защото имах желание, но ето, че всяко зло е за добро. Тази година бях решена да отида. Тогава настъпи 28 юни, 2019 година. Това беше денят, в който получих обаждане от номер с три четворки, който ми изглеждаше напълно непознат. Помислих си, че е просто едно грешно обаждане. Почти месец по-късно, съм убедена, че това обаждане беше всичко, но не и грешно. Името на човекът, който звънеше е Галина Исаева. Име, което няма да забравя. Спомням си колко щастлива и горда от себе си бях, когато тя ми съобщи, че ще съм един от участниците в първия национален лагер “Заедно Напред 2019”.  Знаех, че на този лагер ще се срещна с хора, които ще ми останат приятели за цял живот, че ще получа нови знания, но това беше всичко, което знаех със сигурност. Всичко друго беше непознато и леко плашещо. “Къде отивам?”, “Как ще се справя?”, “Дали ще ме харесат?”, бяха само част от въпросите, които си задавах в продължение на почти две седмици, докато неусетно, настъпи денят за отпътуване към Банско. Стоях на Централна автогара София с родителите си, които се притесняваха на какви хора ще попадна. Тогава при нас дойде следващият човек, чието име няма да забравя- Райчо Чапразов. Той увери родителите ми, че няма за какво да се притесняват и ме упъти към мястото, където трябваше да изчакам групата. Усетих как един огромен товар се свлече от раменете ми, защото видях колко по-спокойна беше майка ми след срещата с този човек.

Докато стоях до куфара и чаках да се качим в автобуса, се появи и третият човек, който ще остане в съзнанието ми, като модел за подражание до края на живота ми. Тя застана между малките групички, които се бяха сформирали и ни обедини в една. Още в този момент Радостина Чапразова си извоюва високо в моите очи, без дори да го осъзнава. Имаше нещо в нея, което ме накара да ѝ повярвам още преди да съм разбрала името ѝ, а аз не съм доверчив човек. В автобуса седнах до децата, които силно казано познавах, защото едно от малкото неща, които знаех за тях, бяха имената им. След прекараната седмица с Бети, Еми и Марсело за мен те вече не са просто имена, те са приятели.

И така, благодарение на талантливите момчета от задните седалки, ледовете започнаха да се разчупват още преди да сме се настанили в хотела. Те пееха и се грижеха за атмосферата по време на около тричасовото пътуване, което лично аз проспах, но ги слушах в съня си.

Всичките тези седем дни, най-близкото нещо до родители  за нас бяха Радост, Галя и Райчо. Те се грижеха за нашето здраве, безопасност и спокойствие, а всеки път, когато някой имаше главоболие, те имаха съответното лекарство. Това може да изглежда, като една малка подробност, но те бяха помислили за нея, както и за всяка друга дреболия, за която можете да се сетите.

Прекараната седмица в хотела заедно с  организаторите, лидерите и останалите участници, определено беше поучителна. Първият ден беше странен за всички нас. Всеки оглеждаше непознатите лица и никой не знаеше точно какво следва. Получихме баджове и програми на които беше представен график за всеки един от дните. На програмите ни имаше изписани игри, които повечето от нас чуваха за първи път. Игри заради, които петимата всеотдайни лидери, Боби, Асен, Генади, Далила и Принцеса, захвърляха своята почивката, за да подготвят залата. Обстановката по време на първите два дни беше приветлива, но въпреки това всеки тайничко искаше да събере багажа си и да си тръгне. В началото бяхме просто отделни личности от разнообразни места с разнообразни качества, интереси и знания. Ако едно нещо е сигурно, това е факта, че всеки се промени към поне малко по-добро.

На по-затворените участници  им беше трудно да излязат от черупката си и да говорят, но благодарение на своите лидери и съотборници, в края на лагера те дори сами изявяваха желание да се изявяват пред публика. Имаше и хора, като мен. Аз съм привидно самоуверена и общителна, но нещо, което само един човек забеляза беше, че и аз се притеснявам. И то много. Притеснявах се да не кажа нещо безсмислено докато говоря, притеснявах се да не обидя някого, което често правя без да го осъзнавам, притеснявах се да не бъда прекалено различна. Човекът, който забеляза всичките тези несигурности , беше Мария – Мис “Заедно Напред 2019”. Разговорите с нея, ме предразполагаха да се отпусна и да бъда себе си на 100%. Тя е един от най-интелигентните и внимателни хора, които съм срещала. Възхищавам се на това, че тя знае, кога да говори и знае, кога да мълчи. Възхищавам се, защото ми се иска в това отношение, да съм повече, като нея. От нея си взех също и тази умереност,  която в момента се опитвам да интегрирам в  начина си на общуване.

Ако четете това и до сега не сте били на лагера ще си помислите, че не сме правили кой знае какво освен да се опознаваме, но не е така. Имахме и дълги лекции изнесени от хора, които също няма да забравим. В интерес на истината, ние учехме дори в свободното си време, учехме се един от друг, учехме един за друг. Всеки един от нас получи възможността да стъпи в обувките на лектор и да научи новите си приятели на нещо, което да запомнят за цял живот. Научихме по нещо, което определено няма да бъде забравено и винаги, когато видим снимките от лагера, ще преживяваме уникалните и неповторими емоции от тези седем дни отново и отново. Успях да си взема по нещо от почти всеки и се надявам, че и другите са си взели нещо полезно от мен.

За съжаление в началото бях отхвърлена от останалите, но по-късно, когато вече ме опознаха ги попитах, защо са били толкова дистанцирани. Отговаряха ми, че съм давала вид на арогантен и надменен човек. Почувствах се доста зле. Помислих си, че отблъсквам хората без дори да съм им казала думичка, но те пък казваха, че по-късно, когато са ми дали шанс са разбрали, че просто, както всеки човек, имам своите странности, като погледа ми, за който мама винаги ми прави забележка. Не споменавам това случайно. Ако не бяха лекциите в които ни учеха да опознаваме хората преди да им слагаме етикет, аз щях да бъда отхвърлена от останалите участници по време на целия лагер.  “Арете” ни даде нови знания, които започнахме да прилагаме моментално. Както вече споменах, първият ден беше денят, в който повечето искаха да си ходят. Сега искам да  разкажа малко повече за последните два дни през, които си вземахме довиждане. Петият ден беше денят, в който започнаха сълзите. Много от нас се разплакаха, но лично аз не го направих. Поне не и в рамките на този ден. Не се разплаках, не защото не ми беше тъжно, а защото знаех, че това не беше сбогом, а довиждане и знаех, че “Арете” отново ще ни даде повод да се срещнем и да създаваме добрини заедно. На шестият ден си позволих да пророня няколко сълзи, защото осъзнах, че това беше краят. Още мисля, че с тези хора ще се срещнем пак и съм сигурна, че отново ще получа възможност да чуя песните на Меладини и Ваньо съпроводени от китарата на Марин, да видя танците на Асен, Сабрина, Жанет, Микаела и Васила и да получа от прегръдките за добро утро на Живко. И да побъбря с човека,  с който бяхме събрани от обстоятелствата, а именно Принцеса. Това беше принцесата на лагера и един завършен лидер, който въпреки че е на моята възраст, може да ме научи на много. С нея прекарахме около два часа на Централна автогара София преди да поемем за родните си места и не ни трябваха повече, за да разберем колко общо имаме. Знам, че няма как да изброя всяко едно от имената, зад които стоят едни прекрасни личности, но бих го направила. Защото ще запомня всеки един от вас и заради хора, като вас ще продължавам да не се срамувам от етноса си и от това, че съм от ромски произход.  

Наталия Миткова